Тодор Колев: Бяхме първолачета в час по демокрация
И една вечер ми позвъни Богдана Карадочева:
– Тодоре! Какво правиш вкъщи, ти си вманиачен! Цяла София е излязла по улиците.
Тя ми заяви, че Тодор Живков е свален. И като започнаха едни манифестации... Отидох още на първия, беше извънредно студено, само че видях сума ти познати със семействата си. Митингите течаха и театралният салон се изпразваше. Театърът се придвижи на улицата. Но не страдах от това, не го изживявах. Всички бяхме въодушевени, гледахме и не вярвахме на очите си. При демонстрацията на турците пред Народното събрание поетът Бо рис Христов ме предложения да приказвам на митинга, да успокояваме ситуацията... С Борето бяхме от отдавна приятели и по кое време то се правеше подписка в отбрана на поета Петър Манолов, той ми предложи да се подпиша, а аз от своя страна предложих на други хора от театъра. Дори насрочиха заседание на целия колектив поради подписалите и доста сътрудници ме предизвестиха, че ще ме поддържат. А една заран в края на лятото или началото на есента на 89-а Борис ме извика рано-рано да отида у тях, диалогът не бил за телефон. Разказа ми, че
цяла нощ го държали в милицията
разпитвали го, карали го да написа показания, задавали му въпроси и за мен. Отказал да написа каквото и да е, само че нищо не му създали, държали го до 5 часа и го пуснали. И по тази причина ме бе извикал, да ме предизвести – приберат ли и мен, да споделям единствено едно: „ Не искам нищо да пиша и да подписвам! “. Но да се върна към митинга. Бях обезпокоен, само че си написах какво да приказвам и всичко мина добре, изпях и една ария. След това се заредиха протест след протест – и в София, и из страната. Докато през април 90-а най-неочаквано ме посетиха хора от Симеоново и ми предложиха да се претенденти рам за народен представител във Великото народно събрание от листата на Съюз на демократичните сили. В началото твърдо отказах. Точно тогава репетирахме „ Професионалистът “ в НДК и като споделих с сътрудниците за предлагането и отхвърли си, всички ме поздравиха. Една седмица живеех с мисълта, че съм постъпил правилно, че тази отговорност не е за мен, че за всяка работа си има подобаващи хора. Но още веднъж пристигна цяла делегация да ме убеждава и аз взех, че се навих. По същото време от Шумен желаеха незабавно среща с мен, даже намесиха и майка ми, която още живееше там. И можете да си визиите каква беше изненадата ми, като разбрах, че ме канят да се кандидатирам в листата на Българска социалистическа партия от окръга. Разочарованието им бе огромно, тъй като споделих, че съм заречен да бъда претендент от Съюз на демократичните сили.
...
Настъпи и паметният ден на разкриване на първата сесия на Великото национално заседание. Юли месец, страшна жега. Заминах по-рано за Велико Търново, бях си ушил за случая нов костюм и сутринта бодър и пресен се качих на един от рейсовете, които трябваше да ни откарат до историческата сграда, където се е състояло Първото Велико национално събрание. В рейса един човек ме заговори. Разбрах, че е гледал доста мои постановки и филми, съобщи ми, че се познава с Николай Волев. Това беше Александър Томов, тогава представител на левицата, а в този момент – водач на евролевицата. Но тъй като вратата на постройката беше тясна, образува се опашка и на нея започнах да виждам доста познати. Румен Сербезов, с който от години сме другари, а се оказа, че сме в разнообразни „ групи “. Първият секретар на Българска комунистическа партия в Шумен, който ме запита с необикновен тон: „ Ти какво правиш тука? “ Йордан Радичков, някогашният ми шеф Кольо Георгиев, хора, с които сме се уважавали, а трябваше да седнем на разнообразни страни.
Те – наляво, аз – надясно
Там за първи път се усети това разделяне. Да не приказваме за Александър Лилов и Андрей Луканов. С Луканов в никакъв случай не сме били близки. Но когато е участвал на мой театър, е идвал да ме поздрави. Някъде към 85-а се връщах от концерти в Норвегия и Швеция. В последния миг той се качи в самолета за България и ме извика при себе си в първа класа. Започна да ме разпитва за работата ми – играем ли още „ Човекоядката “, какво върша в този момент, не преставам ли да пея моите песни. Оплаках му се, че са ми спрели плочата, че не ми е разрешено да излизам по малкия екран, не мога да давам концерти, изобщо, че ме подпират отвред. Разказах му и за слуха, носил се дълго време, че съм бил в пандиза. И откакто толкоз доста ме атакуват, ми е писнало и към този момент самичък се от споделям. А той сподели: В никакъв случай не се отхвърляй самичък. Продължавай да правиш, каквото мислиш, каквото ти се работи. Няма да имаш неприятности.
Даде ми телефона си да му се обадя при потребност. Разбира се, в никакъв случай не съм му се обаждал. Дори му се „ отблагодарих “, когато в Народното събрание се обсъждаше въпросът за избирането му за ми нистър на външните работи. Неговите съпартий ци говореха каква фигура е той, какъв брой огромен опит има. Бил цар на еквилибристиката във външните връзки. Станах и се намесих в дебатите. Изказването ми беше: Ние не избираме човек, който би трябвало да играе в цирка. Андрей Луканов не е акробат, въпреки че лявата страна се пробва да го показа като подобен. С доста лека ръка се разисква въпросът за дипломацията и външните отношения. А когато се приказва за еквилибристика, респективно обвързвана с политиката, никой не преглежда проблема откъм опасността, която изпитва еквилибристът, вдигнат на трапец на 10 метра над арената. Защото, в случай че падне оттова, в никакъв случай няма да стане. Но наподобява, че хората, подкрепящи Андрей Луканов, стоят на позицията, че няма нищо ужасно, в случай че нещата се срутят.
На другия ден Андрей Луканов пиеше кафе във фоайето на Парламента и ме извика при себе си.
– Как сте, господин Луканов?
– Как да съм, Тошко, меко казано, ти ми еба майката!
Смутих се, тъй като той в действителност беше човек с престиж, но потвърдих, че съм бил прав, най-малко по този начин мисля.
– Прав беше. Ама ми еба майката.
Оттогава до ден-днешен, изключително след убийството му, не зная какво беше това ликвидиране, не желая и да мисля, се усещам някак си виновен пред този човек и пред паметта му. Той не заслужаваше да импровизирам, и то обществено, и да развъртвам пледоарии в отбрана на нашите позиции на негов тил. С Лилов дълго време живяхме в една кооперация и дето се споделя, се поздравявахме с почитание. Към него пък изпитвах стеснение поради ко мичната обстановка, на която стана очевидец. Той живееше на десетия етаж, Стефан Данаилов – на първия, а ние с Доротея – на единайсетия. Лилов се движеше с защита, която го изпращаше с асансьора до неговата врата. Една късна вечер към новогодишните празници се бяхме почерпили и със Стефан си устроихме следващата шега. Той ме залепи със скоч, разпъна ме като Христос на задната стена на асансьора и се обади на Доротея да го извика:
– Прибери си пратката! – в действителност правехме номер на нея. Вероятно Доротея е извикала асансьора, но по това време защитата на Лилов също е натиснала копчето и асансьорът спря на десетия етаж. Те отвориха вратата и що да видят – разпънатия Тодор. Тримата – Лилов и защитата му – влязоха, подсмивайки се под мустак. Затвориха вратата. Асансьорът за секунди се качи на единайсетия етаж,
Доротея отвори и онемя
като ме видя залепен със скоч, с защита и Лилов до мен. Искам да кажа, че доста от съперниците ни вляво са ми били фенове, а с някои съм се познавал и в персоналния живот. Често си ги срещал и внезапно виждаш, че с тези хора сте разграничени, да не кажа невъзвратимо, изключително през първите години след 89-а. Такова необичайно чувство ме обзе в първия ден на Великото национално заседание.
– Тодоре! Какво правиш вкъщи, ти си вманиачен! Цяла София е излязла по улиците.
Тя ми заяви, че Тодор Живков е свален. И като започнаха едни манифестации... Отидох още на първия, беше извънредно студено, само че видях сума ти познати със семействата си. Митингите течаха и театралният салон се изпразваше. Театърът се придвижи на улицата. Но не страдах от това, не го изживявах. Всички бяхме въодушевени, гледахме и не вярвахме на очите си. При демонстрацията на турците пред Народното събрание поетът Бо рис Христов ме предложения да приказвам на митинга, да успокояваме ситуацията... С Борето бяхме от отдавна приятели и по кое време то се правеше подписка в отбрана на поета Петър Манолов, той ми предложи да се подпиша, а аз от своя страна предложих на други хора от театъра. Дори насрочиха заседание на целия колектив поради подписалите и доста сътрудници ме предизвестиха, че ще ме поддържат. А една заран в края на лятото или началото на есента на 89-а Борис ме извика рано-рано да отида у тях, диалогът не бил за телефон. Разказа ми, че
цяла нощ го държали в милицията
разпитвали го, карали го да написа показания, задавали му въпроси и за мен. Отказал да написа каквото и да е, само че нищо не му създали, държали го до 5 часа и го пуснали. И по тази причина ме бе извикал, да ме предизвести – приберат ли и мен, да споделям единствено едно: „ Не искам нищо да пиша и да подписвам! “. Но да се върна към митинга. Бях обезпокоен, само че си написах какво да приказвам и всичко мина добре, изпях и една ария. След това се заредиха протест след протест – и в София, и из страната. Докато през април 90-а най-неочаквано ме посетиха хора от Симеоново и ми предложиха да се претенденти рам за народен представител във Великото народно събрание от листата на Съюз на демократичните сили. В началото твърдо отказах. Точно тогава репетирахме „ Професионалистът “ в НДК и като споделих с сътрудниците за предлагането и отхвърли си, всички ме поздравиха. Една седмица живеех с мисълта, че съм постъпил правилно, че тази отговорност не е за мен, че за всяка работа си има подобаващи хора. Но още веднъж пристигна цяла делегация да ме убеждава и аз взех, че се навих. По същото време от Шумен желаеха незабавно среща с мен, даже намесиха и майка ми, която още живееше там. И можете да си визиите каква беше изненадата ми, като разбрах, че ме канят да се кандидатирам в листата на Българска социалистическа партия от окръга. Разочарованието им бе огромно, тъй като споделих, че съм заречен да бъда претендент от Съюз на демократичните сили.
...
Настъпи и паметният ден на разкриване на първата сесия на Великото национално заседание. Юли месец, страшна жега. Заминах по-рано за Велико Търново, бях си ушил за случая нов костюм и сутринта бодър и пресен се качих на един от рейсовете, които трябваше да ни откарат до историческата сграда, където се е състояло Първото Велико национално събрание. В рейса един човек ме заговори. Разбрах, че е гледал доста мои постановки и филми, съобщи ми, че се познава с Николай Волев. Това беше Александър Томов, тогава представител на левицата, а в този момент – водач на евролевицата. Но тъй като вратата на постройката беше тясна, образува се опашка и на нея започнах да виждам доста познати. Румен Сербезов, с който от години сме другари, а се оказа, че сме в разнообразни „ групи “. Първият секретар на Българска комунистическа партия в Шумен, който ме запита с необикновен тон: „ Ти какво правиш тука? “ Йордан Радичков, някогашният ми шеф Кольо Георгиев, хора, с които сме се уважавали, а трябваше да седнем на разнообразни страни.
Те – наляво, аз – надясно
Там за първи път се усети това разделяне. Да не приказваме за Александър Лилов и Андрей Луканов. С Луканов в никакъв случай не сме били близки. Но когато е участвал на мой театър, е идвал да ме поздрави. Някъде към 85-а се връщах от концерти в Норвегия и Швеция. В последния миг той се качи в самолета за България и ме извика при себе си в първа класа. Започна да ме разпитва за работата ми – играем ли още „ Човекоядката “, какво върша в този момент, не преставам ли да пея моите песни. Оплаках му се, че са ми спрели плочата, че не ми е разрешено да излизам по малкия екран, не мога да давам концерти, изобщо, че ме подпират отвред. Разказах му и за слуха, носил се дълго време, че съм бил в пандиза. И откакто толкоз доста ме атакуват, ми е писнало и към този момент самичък се от споделям. А той сподели: В никакъв случай не се отхвърляй самичък. Продължавай да правиш, каквото мислиш, каквото ти се работи. Няма да имаш неприятности.
Даде ми телефона си да му се обадя при потребност. Разбира се, в никакъв случай не съм му се обаждал. Дори му се „ отблагодарих “, когато в Народното събрание се обсъждаше въпросът за избирането му за ми нистър на външните работи. Неговите съпартий ци говореха каква фигура е той, какъв брой огромен опит има. Бил цар на еквилибристиката във външните връзки. Станах и се намесих в дебатите. Изказването ми беше: Ние не избираме човек, който би трябвало да играе в цирка. Андрей Луканов не е акробат, въпреки че лявата страна се пробва да го показа като подобен. С доста лека ръка се разисква въпросът за дипломацията и външните отношения. А когато се приказва за еквилибристика, респективно обвързвана с политиката, никой не преглежда проблема откъм опасността, която изпитва еквилибристът, вдигнат на трапец на 10 метра над арената. Защото, в случай че падне оттова, в никакъв случай няма да стане. Но наподобява, че хората, подкрепящи Андрей Луканов, стоят на позицията, че няма нищо ужасно, в случай че нещата се срутят.
На другия ден Андрей Луканов пиеше кафе във фоайето на Парламента и ме извика при себе си.
– Как сте, господин Луканов?
– Как да съм, Тошко, меко казано, ти ми еба майката!
Смутих се, тъй като той в действителност беше човек с престиж, но потвърдих, че съм бил прав, най-малко по този начин мисля.
– Прав беше. Ама ми еба майката.
Оттогава до ден-днешен, изключително след убийството му, не зная какво беше това ликвидиране, не желая и да мисля, се усещам някак си виновен пред този човек и пред паметта му. Той не заслужаваше да импровизирам, и то обществено, и да развъртвам пледоарии в отбрана на нашите позиции на негов тил. С Лилов дълго време живяхме в една кооперация и дето се споделя, се поздравявахме с почитание. Към него пък изпитвах стеснение поради ко мичната обстановка, на която стана очевидец. Той живееше на десетия етаж, Стефан Данаилов – на първия, а ние с Доротея – на единайсетия. Лилов се движеше с защита, която го изпращаше с асансьора до неговата врата. Една късна вечер към новогодишните празници се бяхме почерпили и със Стефан си устроихме следващата шега. Той ме залепи със скоч, разпъна ме като Христос на задната стена на асансьора и се обади на Доротея да го извика:
– Прибери си пратката! – в действителност правехме номер на нея. Вероятно Доротея е извикала асансьора, но по това време защитата на Лилов също е натиснала копчето и асансьорът спря на десетия етаж. Те отвориха вратата и що да видят – разпънатия Тодор. Тримата – Лилов и защитата му – влязоха, подсмивайки се под мустак. Затвориха вратата. Асансьорът за секунди се качи на единайсетия етаж,
Доротея отвори и онемя
като ме видя залепен със скоч, с защита и Лилов до мен. Искам да кажа, че доста от съперниците ни вляво са ми били фенове, а с някои съм се познавал и в персоналния живот. Често си ги срещал и внезапно виждаш, че с тези хора сте разграничени, да не кажа невъзвратимо, изключително през първите години след 89-а. Такова необичайно чувство ме обзе в първия ден на Великото национално заседание.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ